Животът.com - Сайт, интегриращ българина със света

Цитат	Автор
«  Начало   Предишна   1   2   Следваща   Край  »
Желая ти момиче мило да бъдеш винаги щастливо и хиляди добри неща да пълнят твоята душа	Йоанна Найденова
Никога не се разделяй с усмивката си. Дори когато ти е тъжно! Откъде да знаеш,може някой в този момент да се влюби в нея!	Rositsa Dimitrova
Любовта се ражда от нищо и умира от всичко. Идва,когато най-малко очакваш и си отива,когато най-силно я желаеш!	Rositsa Dimitrova
Ако някога се почувстваш самотен! Отиди на някоя улица, където има много хора! Застани там и си науми,че чакаш някого! И той ще дойде непременно! Някога......!!!	Rositsa Dimitrova-omainasladka
Прелитат сенки в кръгозора на вчерашни и днешни хора, но образът на Евридика към подвига Орфеев вика. Този образ, даже да е смътен, като вечен, също е попътен, че с чистотата си пленява и за невинност настоява. Като Евридика и Орфей, създадох образ на Мойсей, открил и някаква прилика във поетеса милолика!	Валери Рибаров - Mojsei
Заобичахме се Да заобичаме с Едисон /писмо/ Мила Паркър Боулс, откак се запознах със теб, /и пак беше 19.10./, може да се каже живота ми се преобърна на около 360 градуса, плавно, ей така хооооп... и то без водката. И пак се срещаме преди деня на Будителите, а ти - на мястото, където трябваше да си. До днес вече толкова години, все не ми стигат, за да се ровя в спомените и да виждам там само теб. Спомням си го като вчера: лястовичето ми беше много на изток, ма не си мисли за птичи грип, просто 40 дневна сакура в есенни листа на клена. И някъде с прекрасна "гейша":-);), тя трудно ги харесва тях... Заели се бяхме, както винаги здраво за работа, ти си точна - влизаш като по часовник в ролята си, усмивката ти е пълна с изтънченост и аристократизъм, онова достолепие на строгата ти осанка ме кара да летя. Пудрата, с която изящно потупваш прасковените си бузи винаги е повече от Чифели, а когато караш автомобила си и прекрасното лилаво е в стихията си, казвам ти, че те обичам, драконова щерко, обичам те повече от всичкото злато на света! И Уйлям и Хари, пак са едни калпазани подобно Том Сойер и Хъкълбери Фин, да не кажа Ян Бибиян и Фют. И ако приказките в живота ми не свършват, то е, защото ти си до мен, около мен и вътре в мен, Иа, както надеждата, която няма да загубим... Както лечителството. Както обичат да се завръщат думите в гнездата си... А после, спомняш ли си на още три срещи, коя от коя по хубави, особено на ден Вяра, Надежда и Любов, когато една овца си блееше, отлъчена от стадото... ама това пак от перманентно влюбване в спомените, Боулс. Обичам те... Ей, скъпа, и тази година през февруари, в най-студеното, миличка - не ме подмина един клаксон, с който отново да напомниш, че си до мен... Обичам те, защото с теб се уча! Днес пак се уча, мила ПБ, понеже е четвъртък, знаеш си - ориз с маслини! Да, миналото винаги е трудно определимо бъдеще, особено за вътрешните "вселени", и къде ли си вселена - в мене ли си, всели се за да ме водиш! П.С.: Ако вече четеш това писмо, позволи ми да помоля за .........!Прощение... за всичко!	Mariyana Kondova
"Живей с усмивка,живей с цялото"ДА" на света,живей,не защото трябва,а защото ти така си пожела,затова живей не утре,а сега!	Rositsa Dimitrova
Ще се връщаш във вкъщи бездомен, свободата без мен ще е тежка, ще живееш със скъпият спомен, пак за моята обич човешка. Ще осъмваш във чужди завивки, но постелята твоя ще липсва, и с приятели в скъпи запивки, всяка мисъл към мен ще прелитва. Ще се будиш пак сам.. както в пъзел, аз ще бъда парчето което, си изгубил... но в теб ще съм възел, и не ще да развържеш сърцето!!	aaa
Момичета,момичета как хубаво звучи. Момичета,момичета не бързайте да ставате жени.	Росица Петрова
Жени,недейте нивга остарява! Бъдете като липовия цвят, макар,че още в юли прецъфтява, години пази своя аромат!	Росица Петрова
Когато в нощите открехваш кьм миналото си врата недей,недей да ме упрекваш, че спомен съм от младостта.	Росица Петрова
Неслучайно публикува в сайта “Горска приказка” – спомняше си някъде 3-4 годишна, преди да се научи да чете, в едни бараки – “Училището” на квартала в южния миньорски град, директорката я вземаше от майка и, поставяше я на катедрата и всички бяха само слух, за да чуят за пореден път наизустената приказка. Запази още спомени за алчните очи на вуйна си, която постоянно сравняваше двете си дъщери с нея и сестра и, и думите и, особено, когато още малка, тя направо издърпваше пресния брой на “Родопски устрем” или “Дело” от ръцете на пощальона: - Погледнете ги, братовчедките си, няма ли за вас учение и четене, да знаете краварки ще станете! Каква свирепа закана, усещаше обаче, че умишлено така им говори, за да им създаде комплекс някакъв, тя беше детска учителка и имаше опит в тези работи. Любимият герой от тази приказка на Лъчезар Станчев и беше Ежко – необикновен, образован, трудолюбив и …понякога гневлив…/това в приказката не го пише/. Много и се искаше да станат приятели с Ежко. Разбира се, като оставим настрана възможностите да се доберат двамата заедно до абсолютната истина, ще видим колко са признателни на поет, писател и учен като Гьоте, той, милият Йохан Волфганг фон Гьоте – едно вълче от гората на Просвещението. Та той като поддръжник на Йохан Готфрид Хердер, възприема и неговия възглед за поезията, че тя е не привилегия за избраници, а плод на народния дух, към която теза изглежда бяха се присъединили и те, самите.	Mariyana Kondova
Ако успееш … Ако успееш да живееш, както искаш, а искаш онова, което трябва, тоест необходимостта на цялостното съществуване, ти ще преминеш през живота по нишката на запазената невинност и тогава мигът на твоето актуално преживяване, дори и свързан с преминаване през Ада, ще бъде обагрен от радостта на любовното съпреживяване, което не е нещо друго, а онази радост, която се обозначава от поетите като “божествена”.	Валери Рибаров - Mojsei
Искам да живея!Без значение колко,кога и къде. Искам,щом се обърна назад,да видя живота си такъв, какъвто аз съм искала да го направя. Искам да уловя всеки ценен миг. Да усетя всичко красиво и ценно навреме. А после ще го дам на теб!	Росица Петрова
За това що за човек си най-пълно може да се каже поне 100 години след смъртта ти ...	Валери Рибаров - Mojsei
"Човек никога не знае кога е човек,докато не умре"	Lory Georgieva
Като отворихме дума за руските класици: Спомням си – втората година в института се явих на олимпиада по Френски език – и сборникът Поезия на Есенин беше втората награда – за мен, в годините, когато руската книжарница… и в Бургас се пълнеше с жадни люде.	Mariyana Kondova
Вместо спомен: ,,Сама трябва да решиш дали да продължиш да ГО обичаш или не,, Luc Offerle Знам, за тебе аз съм неприлично голяма, /очаквам своето женско залязване, и неизбежната ми метаморфоза чука вече на вратата ми/ сръвнявайки ме с твойте ученички /разцъфнали във пролет и в цветоухание невинни лица/, защото не ти позволих /дори и в нелепа шега/ с мен на любов да си играеш /защото любовта не е залагане, а безпределно сърцераздаване/ и когато поискаш мислите ми да замъгляваш с любовните ти сладки грешки, а аз да продължавам да ти прощавам, /и помъдряла вече очаквах от СЪДБАТА отреденото ни неизбежно разминаване/... Lina Vira Assa Amy	Evelina Avramova
- Севдалин - Севдалин беше много странно момче. Или поне така ми се струваше, когато се запознах с него. Висок, с почти жълта кожа, слаби дълги ръце, права черна коса и бели зъби, наредени нестройно зад вечната усмивка. Не можеше да бъде сериозен. Дори в повечето случаи ми изглеждаше грозен. Но много обаятелно грозен, веднага те привличаше. Родителите му също бяха странни. Живееха на тиха улица, на партерен етаж в моя квартал. В големия им хол беше страшно разхвърляно. Пиехме чай на земята, дори загрявахме за предстоящото мачле в начупеното им антре, преди да излезем на десет крачки навън, където имаше заградена детска площадка. Имах чувство, че е тяхна, на семейството. Никой не влизаше в нея. Баща му редовно се включваше в играта, не играеше зле за годините си. Тримата ритахме до несвяст, после се изреждахме в банята, където Севдалин държеше велосипеда си. Един спортен бегач, много му завиждах, че го има. - Ще направиш ли едно кръгче, след като свършите със задачите - ме питаше баща му. Понякога ни черпеше с кутия зелен ” Салем”, ментови цигари с дълъг бял филтър. Аз не отказвах и на двете му предложения. Не си спомням как се обръщаше към мен, аз му виках Севдо. Беше в началото на десети клас, повтарях годината, бях се разболял и не можах да наваксам. Първия ден седнах до него на чина, веднага разбрахме, че живеем през няколко улици. Доста време сме изкарали заедно за двете години, докато завършим гимназия. Севдалин имаше много странен подход към момичетата. Танцуваше около тях с дългите си крака, не ги оставяше на мира, докато не се съгласят да излязат с него. Понякога, когато му идвах на гости го заварвах да изпраща някое момиче до входната врата. След минути посрещаше друго с ухилената си физиономия. Често, особено като студенти го виждах как чете нещо, опънал се на спалнята в хола. Той имаше отделна стая, но там беше такава разхвърляция, че никой от гостите му не беше влизал в нея. На фотьойлите приятелски разговаряха двете момичета, с които едновремено ходеше. Винаги ме запознаваше с тях. Или с едната, защото другата вече познавах. Понякога излизахме четирима, изобщо не ревнуваше, че с някоя от двете му приятелки мога да имам по-близки отношения. Случвало се е. Лятото дойде и двамата отидохме заедно на море. Бяхме го решили спонтанно, след поредния мач с баща му. Неговото село беше на двадесетина километра от моето. Майките ни бяха завършили заедно гимназия в близкия град. Това много ни беше сближило, цялата изминала година бяхме неразделни. След седмица се качих на влака за неговото село. Носех голям сак, вътре натъпках дори една палатка. Созопол щеше да е в краката ни. Щяхме да пътуваме до там с велосипеди. Но не със спортни бегачи, а с колелетата, които бяха в двора им на село. Имахме право на избор, поне четири-пет бяха, очукани, но с много здрави спици, смееше се Севдалин. Лесно изпоналовихме две кофи риба от близкия язовир, лятото беше сухо, водата силно намаляла и рибата се мяташе из спечената и напукана кал на пресьхналото му дъно. Изядохме за два дни половин кофа, останалото баба му натъпка в буркани. И потеглихме. Бохчите върху багажниците отзад бяха толкова високи, че нямаше опастност да слънчасаме, такава сянка хвърляха. Затова потеглихме следобяд, бяхме преспали на двадесет километра в моето село по технически причини. Защото здравите спици се оказаха не така здрави, още на първия ден скъсахме няколко. Роля на резервния бокс изигра работилницата, която един балкански шампион по колоездене беше ошарил с поизбелели флагчета и големи посребрени купи. В долината хората се предвижваха само на колела. Пътят не беше никак лесен. Изкачванията много ни зореха, спусканията размотаваха косите на всички посоки. Имаше за преодоляване и паваж, страхувахме се да не се разбичка багажа отзад, центъра на тежестта в тази група- колело, колоездач и грамадна бохча не знаехме къде е. По тъмно бяхме в един град, точно по средата на пътя. Трябваше да вземем разстоянието до Харманите за два дни. С това тръгване следобяд плановете се объркаха. В хотелите, където питахме за свободни легла ни гледаха особено. Не си дадохме сметка възхищение ли е това, или ни смятат за ненормални. Когато разбрахме, че няма да ни огрее подкарахме подвижния товар извън града, щяхме да спечелим някой километър. Беше станало толкова късно, че се намъкнахме в бризента на палатката, без да я разпъваме, силите ни ги нямаше никакви. Червеното слънце ни събуди, още съвсем в ниското беше. Гурлявите си очи забърсахме с чисти кърпи, бяхме ги натъпкали най-отгоре в багажа. Дори не закусихме, след петдесетина километра пихме бистра вода на пейка край пътя и хапнахме нещо. Харманите само нас чакаха, палатката я опнахме с големи усилия преди да се мръкне. Колци не носехме, товар си е това. Отсякохме няколко здрави пръчки от храсталаците наоколо. Мислехме да останем десетина дни. Кръчмите бяха много гостоприемни, не се налагаше да показваме паспортите си	Любомир Николов
С брат ми израснахме от малки с дивите плодове на Витоша и Стара планина. Нямаше друго семейство около нас с такова хоби, граничещо до лудост. И то не само баща ми, то и дядо ми беше същият. От него ли е тръгнало това скитане по планината, не знам. Това тяхното не беше самоцелно скитане. Ходенето по планините за тях не беше туризъм. То беше ходене за малини, за боровинки и за гъби. И всичко, което може да расте в горите и става за ядене - шипки, лешници, трънки, глогинки, дренки и в краен случай коприва през пролетта, защото няма друго. И защото има желязо. И защото не може само да се моткат горе по високото, без нещо да вършат. А кантарионът и другите билки отдавна ги бяха загърбили. Заемат място в раниците, не тежат, а те бяха свикнали да мъкнат. Колкото може повече да тежи, толкова по-доволни се връщаха с обветрени лица, с изподраскани ръце и лакти, донасяха в къщи особен миризма, на нещо омайващо, силно, което мога да сравня само с израза на Радичков: Мирис на гергевски треви и убита ламя. Те бяха ламите. Двамата казваха: Тази събота трябва да ходя за гъби. Не казваха, отивам да се разходя за гъби. Казваха, че трябва да ходят. Това им беше сякаш задължение. То не беше ходене, то не беше чудо. Дядо ми се беше сприятелил с един гъбар, бай Дончо се казваше. Той продаваше до нас, на обръщалото на шестицата, над фурната, в която се изпичаха всякакви гювечи. Жълти и бели тикви, баници, гювечи с месо, аз носех в готовата тава наредени зеленчуци с много гъби. Гъбите добре заместват месото. Най- много обичах да взимам изпечената тава, ухаеща и пареща с наполовина изгоряла бележка, залепила се в горния край на съда. По тази бележка фурнаджията даваше вече изпеченото, кой каквото си е донесъл. Понякога си мислех, че ако сбърка и ми върне тава с агнешко, няма да му се разсърдя. Не грешеше никога. Две, три зелени маси бяха като продължение на ниските сгради, хлебарницата беше на ъгъла, най-горе беше РЕП-а, където сутрин рано се редях за вестник "Спорт". Макар още малък, в този вестник понякога се споменаваше и моето име. Обръщалото на трамвая си имаше и градинка с чешмичка и пейки около нея. Сега там има МОЛ. Този бай Дончо имаше много брадавици по лицето си. Намръщен, само с дядо ми си имаше приказката. Продаваше гъби, боровинки, лешници. Имаше разрешително, надълго говореха за гъбите, за това къде са ги намерили последния път, и дали си струва след този слаб дъждец, дето е паднал да се блъскат из планините. Бай Дончо се беше ограничил в ходенето, вече беше "малък частник". Дядо ми си помагаше на пенсията. Не изкарваше много. Баща ми не признаваше туристическата екипировка. Нали не беше турист, той беше гъбар и малинар. Ходеше с обикновени пуловери, кубинки, лятото с гуменки и къси панталони, краката му бяха целите одрани, придобиваше от слънцето голяма "разлика" малко над коляното. Тогава не се носеха три четвърти панталони. Или дълги, или над коляното, къси. Чак ми беше смешен, изгорял на къси чорапи и потник. Но винаги се връщаше с пълна кофа плодове, малини или къпини. За боровинките си правеше "комбайн". Голяма срязана наполовина тенекиена кутия със забити един до друг големи пирони, с дръжка от дърво и основа дебел шпертплат. Беше в стихията си, за него нямаше умора. Вдигаше мен и брат ми в най-ранна сутрин. Вземахме тролей единица. Все още сънени работници или връщащи се от нощна смяна, такива хора пътуваха с него. Слънцето обикновено го посрещахме в препълнения рейс към някое близко село. Откъдето с темпова стъпка, почти тичешком навлизахме в гората. Защото нямаше по-добър от баща ми в откриване на големите гъбени и малинови находища. Дори на Витоша, където не бяхме сами той се открояваше. Беше подвижен комбайн, беше истински стахановец. Брат ми обаче не беше въодушевен да му се определя норма. Приклякваше спокойно в малиновите храсти, внимателно избираше най-хубавите плодове, почиваше си и никак не бързаше. Аз бях друг, имахме малки съдинки, в които беряхме. Винаги си поставях цел, хапвах първата малина след като върха на мойто канче или кофичка беше почервенял или посинял, с малини или с боровинки. Компотите ми бяха любими. Компот от боровинки, малини, къпини, дори от дренки. Компотът от дренки е със стипчив вкус, плодът е пуснал, каквото има да пуска. Аз хапвах и тези вече безвкусни, избелели и станали леко порести плодове, костилката осмуквах и плюех. Съучениците си черпех редовно с компоти, компотът от дренки беше само за най-близките ми приятели. Сладка и конфитюри, компоти и лешници, цялото ни мазе беше натъпкано от тях, не можехме да ги изяждаме. За баща ми нямаше малко. Колкото повече, толкова по-добре. Палачинки с конфитюр от малини, боровинки или къпини. С това сме израснали с брат ми. Гъбите бяха голямото разнообразие. Баща ми не береше челядинки. Тази гъба подкопаваше авторитета му на гъбар. Започваше от майската гъба, после полската печурка, ливадната. Булката и манатарката, двете некороновани царици на гъбите. Булката на първо	Любомир Николов