Една зелена тишина
нахлу в душата ми със звуци.
…Аз пък съм в мойта равнина
при селяните с ямурлуци.
И търся с билките за лек
най-хубавото мило цвете.
Нозете ми потъват в мек
килим, изпран от дъждовете.
Целебна сминова роса
се плиска в моите зеници,
а долу, хей, една коса,
събира нанизи жълтици.
И падам аз като дете
на мократа земя-светиня,
която все расте, расте,
под огньове от звезделина.
И в тях потъвам аз самия
като в димящи езера.
…Сега е трудно да открия,
сам себе си да разбера.
И Тунджа – моята река –
тъжи със мен, щом в нея стъпя,
че днес не мога пак така
в небето й да се изкъпя.
|
Коментари
В диалог с Марко Недялков
по повод на "Далечни звуци"
А времето нахлува във душата
чрез механизмите на тишината,
от която блика озарение,
пазещо любовно вдъхновение.
Това е то рецептата целебна,
която на човека е потребна
и ако искате я вий вземете
и себе си, чрез нея, опазете!?
Озарението извира в звуци -
чак от предците, та дори до внуци
и затова в целия му хоровод
ти откриваш връзката със тоз народ,
който ти е подарил чувство мило,
което с време те е преродило
и ти го носиш в своите зеници,
а то пък блика там като искрици.
Народ? Не е това, което беше,
а поетът за него все тръбеше -
идеята, наистина основна,
говори за признателност синовна!
Това озарение в мен се плиска -
душата ми, чрез него, всичко иска
и щом, чрез друг човек, го преоткрия,
бързам пред хората да го разкрия.
Днес туй преживяване в света расте
за обединените! Вие не сте
все още в Сайта нещо доразбрали,
но какво в него вече сте създали?
RSS на комментарите на този запис.