Изкачвам се навръх като скала
и си откъсвам самодивско цвете.
Под мен остават птичите крила
и сините крила на ветровете.
Каква земя! Какви далечини!
Докосвам аз небето като фреска.
Примамват ме от четири страни
картини, несънувани до днеска.
А долу като слънчева отливка
блестят полята от зелена глеч.
Родино, ти приличаш на усмивка,
когато те погледна отдалеч!
|
Нямате право да добавяте коментари.
Необходимо е да се регистрирате на сайта.
Коментари
В диалог с Марко Недялков
Земята Марко, днеска е сърдита,
че хората потъват във конфликти
и затова усмивката й скрита
не дава да достигнем до ликът й.
RSS на комментарите на този запис.